Асертивността засилва самолюбието (самочувствието), достойнството и социалните отношения.
За да изисквате уважение като лидер или мениджър, трябва да започнете със самоуважение и да признаете това, което ни прави особено ценни, а именно: да обичате и да чувствате, че сте достойни за любов. Именно емоционалното достойнство е разпознаването на всички онези положителни емоции, които ни мотивират да търсим най-доброто в своите действия.
Точно както ние се чувстваме обичани и важни, когато някой ни защитава и се грижи за нас, по същия начин самочувствието се увеличава, когато се съпротивляваме на манипулиране, използване или експлоатация.
Ако несправедливостта, дисквалификацията или нарушението в сферата на труда се приемат пасивно, единият е признал във фактите и в липсата на съпричастност към другия, който също заслужава да бъде третиран неправилно.
С това може да се каже, че с усвояването и развитието на интраличностни и междуличностни умения се укрепва човешкото достойнство, което се нуждае от четири условия:
Не бъде инструмент за цели, различни от вашите собствени. Това би било свързано с онова, което Кант нарече категоричния или моралния императив: "Във всички свои действия, не само насочените към себе си, но и тези, насочени към други рационални същества, човекът винаги трябва да се разглежда като край едновременно."
Бъдете автономни в собствените си решения и следователно отговорни за техните последици.
Да бъдат третирани според техните заслуги, а не при случайни обстоятелства като раса, етническа принадлежност, социална класа или сексуални предпочитания, тоест да не бъдат дискриминирани по тези причини.
Не бъдете изоставени, презрени или емоционално отхвърлени.
Асертивността, освен че защитава самочувствието, позволява заедно с емоционалната интелигентност да модулират вътрешното насилие, давайки това, което будистите наричат „съпротива на пациента“, което не е пасивност, а стратегия, така че негативните мисли и емоции да не са поемете ума и променете поведението.
Емоционално инхибираните и неасертивни хора, като тези, които използват репресивен стил на справяне („не искам да страдам повече“) или алекситимичен модел („не разбирам емоции“), не са в състояние да се свържат с афективния свят извън и вътре. Без емоционална интелигентност и без увереност не можете да се насладите на живота, да го разберете, още по-малко да развивате ефективно управленска позиция.
За разлика от IQ, който до голяма степен е генетичен, могат да се научат интраперсонални и междуличностни умения. Развиването на тези умения изисква практика и ангажираност от страна на организациите на 21 век. Това са умения, които не се развиват през уикенда или на семинар, това изисква усърдна практика в работата в продължение на няколко месеца. Ако хората не видят ценността на промяната в действията си с другите и в укрепването на самочувствието им, те няма да положат усилия.
Това обучение отнема месеци, тъй като не само на неврологично ниво участва неокортекса, но и емоционалните центрове на мозъка влизат в игра. Неокортексът, мислещият мозък, който научава чисто когнитивни умения и техники, придобива знания много бързо, но емоционалният мозък не го прави.
За да овладеят ново поведение, емоционалните центрове изискват повторение и практика. Така подобряването на емоционалната интелигентност, увереността и самочувствието е близко до промяна на неоперативните навици. Емоционалните схеми, които носят лидерски навици, трябва да забравят старите и да ги заменят с новите. Колкото повече се повтаря поведенческа последователност, толкова по-силни стават основните мозъчни вериги.
